“Едното слънце ни огрява“
Едното слънце ни огрява.
И стъпваме в една земя,
но злото тебе не прощава.
И гледаш ме в безумна тишина.
Струните ръждиви, грешни
поквариха слуха ти неведнъж.
И няма вече думи свети,
способни да те върнат в мирна длъж.
От която едва ли имаш помен.
Но знай,
към всички ни света е скромен.
И точно под небесни рай
низки, тежки, огорчени
са животите ни жалки.
А душите – оскърбени,
украсени с думи сладки.
Затова ли се роди Христос?!
Да имаш обич, покрив и поднос,
здраве, щастие, мир и мен,
обичаща те нощ и ден…
За да станеш като всички?!
Лишен от честност, вяра,
мисъл и любов.
На колко още си готов?
Господ беше милостив
пред нрава ни човешки див,
за да изкупи собствените си създания,
един си син подложи на нелеки изпитания.
Роди се в момент сакрален.
Ала живя в свят коварен.
Проповядва милост, упование.
А в замяна? – Невиждано страдание.
Заради такива като теб,
създания, оковани в лед.
И какво като пося омраза?
Нима нещо ново на света показа?
Нима прие тежко бреме
да носиш на плещите си вовеки?
Не, ти еднакъв си с всеки,
по пътя грешен избрал да поеме.
И не знам дали способна съм да те обичам,
ала “свой” винаги ще те наричам.
Защото както едното слънце ни огрява
и стъпваме в една земя,
тъй заедно под Христова синева,
ще се озовем и двамата в пръстта.
И по всичко личи, че ще мога да поспя,
едва когато в смирение чисто ти простя.
Само дето вече чува се отвън
първия Рождествен звън.
И знам, че днес поне не съм сама –
наблизо ражда се всевишна доброта.
Деница Георгиева Георгиева, Х клас, 16 г.
ПГСАГ “Пеньо Пенев“ гр. Русе